На фона на протестите заради участието на руския и израелския павилион, както и на всички други проблеми, свързани с тазгодишното издание на Венецианското биенале за изкуства, Гери Георгиева излиза на тревата на зала Тициан. Тя е облечена в цветна, прилепнала рокля от SOS SKYN, въплъщавайки Венера. Фигурата на богинята за първи път поглежда себе си отвън, рефлектирайки върху необятността на тялото си. По време на пърформанса „Венера III“ тя пее, танцува, говори на български и английски. „Тялото е супа“, „Булка, булка, булка“ и куп други фрази. Остава неясно какъв е смисълът на всичко това освен болезнено повърхностна възхвала с концепция, изплетена от натрупан с десетилетия artspeak и заемки от теория, които не означават почти нищо. Текстът към случващото се не помага особено: "Това, което започва като въпрос дали тялото и душата са неразривно свързани, се превръща в процес на освобождаване и овластяване, докато Венера се откъсва от собствения си образ и най-накрая поема полет.". 

 

Не е ясно как всичко това е свързано с темата и творбите от „Федерацията на минорните практики“ или каквото и да е друго актуално за проблемите на нашето време. Представеното е повърхностно и нерелевантно спрямо всичко останало. А само по себе си не е по-различно от това, което можем да видим начинаещи артисти да правят, откривайки пърформанса като артистична форма. 

​

Трудно е да се говори за вкус в местната ни сцена. И не защото липсва такъв. Тук понятието е строго обвързано с това за кич, и двете биват подхвърляни постоянно в пространството без по-сериозни размисли или рефлексии. Начинът, по който биват използвани и към кого са насочвани, е напълно избирателен и неконсистентен. Дори самите понятия са остарели.

​

Може да се каже, че съвременното изкуство, особено на големите фестивали, биеналета и арт панаири, е загърбило разделението между кич и не-кич, позволявайки му да се развива в нови жанрове, формати и средства за творене. Все пак вулгарният образ отдавна се е превърнал в поредния начин да се поставят въпроси, като все още се поддържа номинално йерархията на високо и ниско изкуство. Проблемът с това жестоко местно разделение, което не допуска хибриди, е нещо сравнително уникално за нас. Несъмнено поради различни социоикономически причини. Представата ни за кич е обвързана с масовата култура, а именно попфолк естетиката, мутробарока и пластмасовия лукс. Може би заради липсата на по-развито ниво на популярна култура все още можем да говорим за толкова строги крайности. Именно затова все още си служим смело с класическата идея на Грийнбърг за кича като комерсиално и механично изкуство, направено за масова консумация. Образ без дълбочина, който остава като дъвка за окото. Дефиниция, която с времето е загубила своя заряд за по-голямата част от популярната култура. Именно заради това са възможни и критики като тези тук, които бяха отправени към Гийермо Лорка и платната му.

​

Този текст е опит за анализ на доста особена ситуация, която породи ужасно много писане в онлайн пространствата. Предимно такова, което не успя нито да обхване ситуацията или дори да аргументира защо изложбата е толкова проблемна. Наистина е невъзможно да се проследи цялата информация за случилите се спорове само в официалните канали. Почти всичко е заровено в постове в лични профили, отдавна изтекли сторита, коментари, споделяния и т.н. Единствено текстът на Калинов е нещо като събирателен образ за много от основните критики към дадената изложба, както и надхвърлящ ги със самозадоволителния си патос.

В този ред на мисли, написаното по-горе за пърформанса на Гери Георгиева и тези, работили за това да го осъществят, не е упрек към самите тях. Нямам желание да питам как е допуснат този пърформанс на Георгиева, тъй като в най-добрия случай той е просто неадекватен и това би бил грешният въпрос. По-скоро се запитвам къде са критиците на кича и вкуса при положение че същият пърформанс е проблематичен, ако боравим с понятията, които доскоро се подхвърляха с лекота с цел да бъде критикуван чуждестранен артист. В този текст понятието „кич“ се ползва условно

​

​