Вкус, кич и допустимост в местната сцена на съвременното изкуство
Текст: Георги Павлов

По време на зима 2025-26 една „кичозна“ и повърхностна изложба в Националната галерия бе разкъсана от безкрайни критики, свързани с това дали изобщо има място там. Тя породи разговори за това какво трябва и не трябва да бъде допускано в държавните галерии по ред причини, които могат да бъдат приложени за множество други проекти. Два месеца след нея еднакво „кичозен“, повърхностен и празен пърформанс е първото нещо, с което се сблъскват посетителите на българския павилион във Венеция. Последва пълна критическа тишина.
Кич и вкус - условни бележки преди всичко останало
На фона на протестите заради участието на руския и израелския павилион, както и на всички други проблеми, свързани с тазгодишното издание на Венецианското биенале за изкуства, Гери Георгиева излиза на тревата на зала Тициан. Тя е облечена в цветна, прилепнала рокля от SOS SKYN, въплъщавайки Венера. Фигурата на богинята за първи път поглежда себе си отвън и празнува... нещо. По време на пърформанса „Венера III“ тя пее, танцува, говори на български и английски. „Тялото е супа“, „Булка, булка, булка“ и куп други фрази. Остава неясно какъв е смисълът на всичко това освен болезнено повърхностна възхвала с концепция, изплетена от натрупан с десетилетия artspeak и заемки от теория, които не означават почти нищо. Текстът към случващото се не помага особено. Танците и музиката също. Не е ясно как всичко това е свързано с темата и творбите от „Федерацията на минорните практики“ или каквото и да е друго актуално за проблемите на нашето време. Представеното е повърхностно и нерелевантно спрямо всичко останало. А само по себе си не е по-различно от това, което можем да видим начинаещи артисти да правят, откривайки пърформанса като артистична форма.
Може да се каже, че съвременното изкуство, особено на големите фестивали, биеналета и арт панаири, е загърбило разделението между кич и не-кич, позволявайки му да се развива в нови жанрове, формати и средства за творене. Все пак вулгарният образ отдавна се е превърнал в поредния начин да се поставят въпроси, като все още се поддържа номинално йерархията на високо и ниско изкуство. Проблемът с това жестоко местно разделение, което не допуска хибриди, е нещо сравнително уникално за нас и за пост-социалистическите държави.
При нас понятието за вкус е строго обвързано с това за кич, като и двете биват подхвърляни постоянно в пространството без по-сериозни размисли или рефлексии. Начинът, по който биват използвани и към кого са насочвани, е напълно избирателен и неконсистентен.
Представата ни за кич е тясно свързана с масовата култура, а именно попфолк естетиката, мутробарока и пластмасовия лукс. Може би заради липсата на „по-развито“ ниво на популярна култура все още можем да говорим за толкова строги крайности. Все още си служим смело с класическата идея на Грийнбърг за кича като комерсиално и механично изкуство, направено за масова консумация. Образ без дълбочина. Това е дефиниция, която с времето е загубила своя заряд за по-голямата част от популярната култура. Същото това понятие е и една от причините да са възможни и критики като тези тук, които бяха отправени към Гийермо Лорка и платната му.
Този текст е опит за анализ на доста особена ситуация, която породи ужасно много писане в онлайн пространствата. Предимно такова, което не успя нито да обхване ситуацията или дори да аргументира защо изложбата на Лорка е толкова проблемна.
За съжаление, наистина е невъзможно да се проследи цялата информация за случилите се спорове само в официалните канали. Почти всичко е заровено в постове в лични профили, отдавна изтекли сторита, коментари, споделяния и т.н. Единствено текстът на Валентин Калинов е нещо като събирателен образ за много от основните критики към и възмущения от дадената изложба, както и надхвърлящ ги с мастурбаторния си патос. Въпреки това, почти всички, на този етап, знаят за какво и кого иде реч. Минавайки през целият материал, четейки постове, публикации и други форми на онлайн съдържание спокойно могат да бъдат извадени няколко проблема- полюси - на отправените критики. Това са: избирателност и нередовност на критиката, професионална завист базирана на културен капитал, внимание и изтласкване на реалността на света на изкуството, неконсистентна и некоректна полза на понятия, gatekeeping (съзнателна недостъпност) и консервативно отношение.
Написаното по-горе за пърформанса на Гери Георгиева и тези, работили за това да го осъществят, не е упрек към самите тях. Нямам желание да питам как е допуснат този пърформанс, тъй като в най-добрия случай той е наистина повърхностен, а и това би бил грешният въпрос. По-скоро се запитвам къде са критиците, говорещи от трибуните на кича и вкуса при положение че същият пърформанс е проблематичен, ако боравим с понятията, които доскоро се подхвърляха с лекота с цел да бъде критикуван чуждестранен артист.
Опит за действителна критика на Лорка и всичко около изложбата му
В периода от 17.12 до 15.02 в Националната галерия бе представена изложбата „Отвъд магичното“ на Гийермо Лорка, курирана от д-р Елиана Урбано Раймонди, проф. Доминик Лора и д-р Микол Ди Вероли. В нея чилиецът показа серия от мащабни платна, изобразяващи сложни и свръхнатоварени сюрреални композиции, изпълнени с различни видове животни, малки момичета и химери, облечени в барокови и рококо мотиви. Да се каже, че платната на Лорка са детайлни, би било малко. Художникът добре смесва фантазия с реализъм, запълвайки всеки един кът и ъгъл на композицията. Празнотата е сякаш грях за подхода на Лорка, който предпочита да ни бомбардира с други светове дори в технически най-незначителните части на картината. Очевиден е къртовският труд във всичките детайли и полуреалистични фигури.
